Страницата на Верина

„Защо мъжете обичат жените” – така се казва една книга на Мирча Картареску.

Далеч не най-хубавата книга на този интересен румънец. Но какво да разправяш на българите за интересни румънци , когато българите и без туй знаят много добре, че “мамалигарите литература не пишат”. Все едно, не затова иде реч.

Понеже дрешките ни стават все по-скъпи, но лицето все по-капризно, а любовите – все по-някъде, днес се размислих за някои неща и попаднах на това клипче, което намирам за много свежо, поради което го споделям с вас.

Както обикновено в моя случай, напълно изненадващо Португалия стана страна № 2 (след Англия, ще ли питане) за мен. Изненадващо, защото обикновено Югът не ме влече. Но винаги ме изненадва приятно.
Всичко, което мога да споделя, е за внезапното очарование на тази много красива странИца, населена с хора с невероятно чувство за естетизиране на бита. А как готвят, Господи - бобец с октоподец, фурмички в беконец и сос от жълта тиква, но дори ние, филолозите, трябва да съзнаваме от време на време ограниченията на езика.
Освен това са заклети любители на фестивалите и карнавалите. Предполагам това е “португалската метода” – в който и град да отидеш, има карнавал, като този, посветен на Средновековието, в крайбрежния и по английски зеления Vianna de Costello. Надявам се, последните снимки да дават бегла представа за тази атмосферка.

А фадо-то, ех, фадо-то, което значело “съдба”….:)-

(Хиляди извинения за песничката, която върви барабар с slide show-то, не знам как да го махна проклетото нещо! Не пускайте звука, за да не ви скапе преживяването . )

Днес мисля върху един много стар и добре познат текст  (изключете песничката най-сетне!:)

Следпортугалско и след-много-други-работи мисля горния текст другояче.

Не, не ми се пише.  Даже с удоволствие констатирам, че май съм забравила да го правя. Колко хубаво, впрочем.

Едни пролетни смисли са ни връхлетели, а ние някак си мълчим, ако съдя по пестеливостта на думи от страна на  електронния комшулък . Е каква таз радост, каква таз пролет, каква ти тук сватба,  каква таз “повторИя” - както казва народът, щом някак не ни се пише, не ни се говори, хлопваме кепенците на домовете си, на блоговете си, на електронните си джаджи,  втемерутясваме прогресивно, скъпи, превключи на Animal Planet…

Преди два дни газих в непостижима киша и боклук, локви и изригващи от счупени плочки кални гейзери, нечувани задръствания, адско, изродско подменяне на моя град с нещо друго, което не искам да знам, за което не искам да приказвам.  Мотаех се около Университета без работа  и без да искам вдигнах поглед - ако само можехте да забележите, колко много трибагреници са побити в премръзнали саксии с изсъхнали цветя по балконите на Центъра (на какво!?) с неговите напукани и ронещи се като юфка фасади… Сравнен с много други, София е толкова млад град. Но толкова уморен.

Немилостиви са тукашните снежинки,  правят едно специфично балканско “пльок”, а в това време едни истински мъже подкарват колите си баш посред възголемшката локва, така щото да е сигурно, че ще изпомокрят и окалят пешеходеца, ама истински, не на шега.

Сурово, мъжко, яко, автентика, брато!, кво да приказваш -  българщинА… Никому не потреперва брадичката в калното село на бойко, онзи същият, който казват щЕл да  станЕЛ и кмет на държавата на всичкото отгоре.

Жива да не бЕх!

В един магазин за индийски стоки в центъра (на какво!?) видях мини-черешово топче - можеш да си го сложиш на балкона, или в хола. Има и още по- мини черешови топчета - в тях слагаш шише  винце или ракийка на масата. На едно от най-мини топчетата, в които доста практично и изобретателно можеш да наредиш лъжички, ножчета  и вилички (в “индийски” магазин, но китайско производство) дори пише ” Туркия ке падне”.  Купих си шалче. Готино. Made in нЕкъде си, ама лилаво, да не кажа и лИлаво.

На Графа ме срещат измръзнали пубери, които ми пъхат в ръцете лийфлети за вечен живот, опъната кожа и отвъдно просветление -някакъв никому низвестен гуру щял да ми дари дори безсмъртие и вечна красота.

Вече вкъщи, заварвам нашият котарак Мистерия - Найден, спасен преди две години от студ, глад,  ужас и неминуема смърт насред счупена плочка в квартал Дружба, да яде кокичетата, подарени ми от мъжа ми за така наречения празник на жената 8. март, в който никой не вярва, ама все пак кокичетата са добре дошли дори на 8. март… До кокичетата - една далеч не безсмислена книга “Посткониална теория”,  а за обяд - пасиран спанак, немско производство. Хм, постколониалната теория, Третият свят, а ние впрочем на кой свят сме, ако не на Третия, или броят на световете е безкраен и номерът е да прекрачваш от свят в свят, винаги със света, винаги в света и никога не другаде…

Ама все пак, пролет е, вали сняг, на село сме си, кметът ще стане кмет на държавата, а за целта цялата държава ще стане кално село, домъкнах от Виена за пропагандни цели (представете си какъв съм “оВцеругател”, както казва кандидатстудентът, щом и на киселото зеле отказвам преимущество, увикалност, автентика и пределна българщинА, а и туй намерих да довлача:))) от онова тънко наситненото кисело зеле с бахар, канела и ябълкови семки в елегантен буркан. Айде, стига, бе, и в киселото зеле ли няма нищо българско и родно, никъде и никак ли няма българско и родно, освен може би в онзи мирис, който ми е отровил душата от десетилетия тогава, когато напролет зелето на комшиите в мазето шупва, вкисва и започва да намирисва, “народът” се хваща за зеленото, а между плочките напира тревица, щир се казва, а ако искате и amaranth.

Сред калта се веят трибагрениците, побити наслед мутренските построения в псевдовъзрожденски стил, украсени с имитация на чардак, постигната последством иновации на немска дървена дограма, второ качество, на балконите увити в найлон стоят заредени с уиски в дулата черешови топчета, мейд ин Чайна.   ”Всичка е стока грейнала, грейнала още блейнала”, не престава да пее народният певец, но той и без туй няма да престане да пее. Все по- мулти-култи ми някак си и вярвам, че е за добро. Да можеше и това наоколо да стане малко повече култи , съвсем щях да съм на кеф.

А за преданите читатели на моя блог - наистина нищо не искам да кажа, хрумки накакви, почерняне на хартията, сърбеж на връхчетата на пръстите, писаниците ни, животът ни. Но поздрави: