Както и да е, писала съм каквото мисля преди време, а в коментарите съм изложила и по-подробно виждането си. Стоя убедено и на мнението си, че за мен расате, “патриотите” и прочее фобска сган са опасни, вредни и плачат за милиционерски акции, проведени с твърдостта, с която се действа срещу сайта “читанка”.

Не за това е реч в този пост. Ако в предишния съм стигнала твърде далеч в метафориката си около политическото помиярство, се питам какво да кажа на фона не на подкрепените, а на фона на неподкрепените от СК обществени тенденции.

От сума ти време се случват лоши работи около БАН, тоест и около една традиция с всичките и светли и тъмни моменти. Позиция на ДСБ по въпроса не съм чела. Дано има.

Имаше сериозни протести в най-стария Университет у нас и едно много достойно писмо на Ректора му. Позиция на ДСБ по въпроса не съм чела. Дано има.

Тече поредната нелепа риформа в средното образование, един от резултатите й ще е фактическото съдържателно  унищожаване на предмета литература в българското училище. Позиция на ДСБ по въпроса не съм чела. Дано има.

Стнахме свидетели на купища случаи за насилие над деца, които предизвикаха по-малък отклик в обществото от драмата на кучето Мима. Позиция на ДСБ по повод защитата на правата на детето не съм чела. Може би има за кучето Мима.

За нея се присетих като прочетох следното - http://dnevnik.bg/bulgaria/2010/06/17/918727_harcheneto_na_rezerva_skara_deputatiti

На което пък посмъртно не бих обърнала внимание, ако преди това не се бях спънала в този текст - http://dnevnik.bg/bulgaria/2010/06/13/916244_siniata_koaliciia_postavia_usloviia_za_podkrepata_si/

И да Ви кажа, струва ми се, че около бюджета СК ще се държи по-скоро като подуенски помияр, отколкото като сиамска котка.

Гладен, жалък и с бълхи…
Жалко - имах други очаквания.

Публикувам изтраканото набързо във фейсбук и тук с една-единствена мотивация. Да изразя честно огорчението си от непоследователната, конюнктурна, себеунизителна линия на поведение на хората, които са в Парламента и благодарение на моя глас.

На всички, които ще ревнат да ми кажат “ама ти комунистите ли искаш да се върнат” казвам - не искам, страх ме е от това.

Съсипването на ценностните основания на традиционното дясно, предателството към онзи един милион, който се дереше на Орлов мост преди години е най-прекият път към триумфалното завръщане на комунистите.

С тази разлика, че тогава дори няма да има кой да помни и назове комунистите с истинското им име: комунисти.

За нея се присетих като прочетох следното - http://dnevnik.bg/bulgaria/2010/06/17/918727_harcheneto_na_rezerva_skara_deputatiti

На което пък посмъртно не бих обърнала внимание, ако преди това не се бях спънала в този текст - http://dnevnik.bg/bulgaria/2010/06/13/916244_siniata_koaliciia_postavia_usloviia_za_podkrepata_si/

И да Ви кажа, струва ми се, че около бюджета СК ще се държи по-скоро като подуенски помияр, отколкото като сиамска котка.

Гладен, жалък и с бълхи…
Жалко - имах други очаквания.

http://www.artivi.com/vernissages/bourgeois-16-last.html 

Май трябва да се логнете, за да гледате, но това е фасулска работа.

Знаете си, патриотизмът не е за мен, а съм и стара да се променям.

Предполагам един личен спомен е причината да реша да денгубя и да пиша баш пък на така наречения национален празник.

Преди почти точно 15 години, на 19 февруари 1995 година съм засядала абсолютно сама за 5-10 минути в асансьор и то тъкмо в Майчин дом, София - болница, която се слави по българско с „елитната” си услуга в определени деликатни състояния. Дори и аз не бих могла да бъда толкова отвеяна, че да забравя такива подробности, както и тази, че единственото ми дете се роди десет часа по-късно.

Искам да кажа, че още по онова време асансьорите на тези хора не работеха както трябва, тогава мобилните телефони не бяха разпространени и аз не можех да се обадя на мъжа ми или на когото и да е … и така нататък и да не ви занимавам, после не знам какво стана, но катафалкоподобният асансьор тръгна от само себе си, никой не ме беше чул да викам, а и как би могъл, за Бога!.

Цялото това приключение за щастие не ни причини и най-малката вреда на мен и на щерче,
освен известно количество ужас, самота и преживяване като че ли си сам в някаква джунгла, което понесох. Джунгла ли – говоря само глупости! –не ставаше дума за джунгла, а за нищо, но благодаря ти зеленооки Боже, че съм по природа присмехулна и след четвъртата минута ужас в нищото се разкисках абсолютно независимо от себе си.

Ама днес, един ден преди така наречения национален празник (русофилските и русофобските настроения около този ден ме забавляват не по-малко от пренията на чичовците около „йотата”), научаваме следващото:

Асансьор с родилки падна в “Майчин дом” в София .

От пресцентъра на ВМА също обявиха, че пет от пострадалите при инцидента с пропадането на асансьор в “Майчин дом” са настанени за лечение в тяхната Клиника по спешна медицина.
Това са Л.М.Д на 29 г., бременна в 7-ми месец, с фрактура на лява подберица, К.П.К. на 32 г., бременна в 8-ми месец, с фрактури на долните крайници и съмнение за фрактура на гръбначен прешлен, Е.С.Ф. на 35 г. , бременна в 9-и месец, с фрактура на дясна подбедрица, и В.Д.Б. на 31 г., бременна в 8-ми месец, с контузии на колена и глезенна става.

Наистина не ми се губи време да изравям тези новнки, по начина, по който се появиха из мрежата (по-търпеливите от мен могат го направят). Първоначално излезе новината , че хората са падали от четвъртия (благодаря ти, мили Боже, можеше да е и от седмия!). Че още от миналата година е имало препоръка тези асансьори да се пооправят нEкакво си, понеже са технически неизправни. Че болницата имала пари за ремонти, ама всуе (а и да не е имала пари - пак е трябвало да направи ремонтите, сори) . Всичко това потъна нейде из мрежата, а сега разбираме, че -  представете си -  техническото състояние на асансьорите е било проверявано миналото лято и не са били установени неизправности, а съоръженията не са били спирани заради негодност .   Следователно виновни са си само жертвите, които били претоварили асансьора, както намремето бяхме виновни аз и дъщеря ми заради ужасяващото ни общо тегло от 68 килограма.

Освен дето доста простите асансьорни съоръжения не пропадат просто така, ако не се лъжа.
Появил се бил и здравният министър на българите на мястото на трагедията, както и пред камерите на телевизиите.
А би било доста по-просто да се е появявал техник с отвертка на всяко тримесечие. Аз предпочитам техникът да е бил немец.

Накратко и обобщено:

Наздраве, патриоти, наздраве, братия българи!
За една България на три ракии!
За една България над законите на гравитацията.
За една България отвъд асансьорната профилактика.
За една България отвъд изискванията за строителство.
Вейте, не преставайте да веете знамената на площадите.
Гордейте се, не преставайте да се гордеете с Левски и Ботев.
Левски!
Ботев!
Мучениците!
Урррраааа!
Знамето високо.
Знамето високо!
Дерете си ризите, вие не преставайте да си дерете ризите, че трагедии ни се случват винаги на празници. Съдба е това, съдба, пък и мъченическо избраничество. Само родоотстъпниците като мен виждат мърлячество зад повечето капризи на съдбата. А ако случайно ви липсват подходящи за съпровод на дране на ризи цитати – фолклорни и литературни – заповядайте, смирено съм винаги на вашите услуги, патриоти. И за “Кървава кошуля” ще ви кажем с колегите,  и за „Мати Болгария”.
Мразете ги. “Великите сили” са виновни. Айде, де, айде, можете и повече да ги мразите! Бъдете мъже, бъдете българи!
И основното –никога не преставайте да произвеждате емоции,  сънародници!
Защото да си свършиш работата, или да си поправиш асансьора, изисква доста повече усилия.

**************
А заглавието на поста са думи на Соколов от любимия роман на българите според Голямото четене. Никога не бих се одързостила да допусна, че точно тази страница от „Под игото” гласувалите за този роман изобщо не са чели

Ще си позволя и още един PS,  понеже съм гърмян заяк и искам предварително да отговоря на всички ония, които ми казват, че трагедии се случват навсякъде. Вярно е за съжаление. Но всеки може да прецени каква беше силата на земетресението в Хаити и каква в Чили, колко бяха жертвите и как действаха хората тогава, когато земята се продъни.

Проблемът ми е, че някакви интелектуални божем среди преди много време по българско напускаха една мъгла, според която не било „или-или” , а било” и-и”. Било, казваха тези среди, „и ти си добър- и аз съм добър”. Много правилно - хвала! - има такава важна книга, всички сме я чели.

Имало, казваха също те – и ти си прав, и аз съм прав.

И много правилно, понякога наистина е така.

Никога обаче не можах да се разбера с тези среди, според които беше „и-и”, за което никак не съжалявам. В онези времена онези среди си бяха внушили, че държат монопола над така наречената „душа”, за която глупост никой не е персонално виновен – началото на 90-те години в София, която тогава все още съумяваше да е град, бяха доста смутни времена, аз тежах 58 кила, пророците никнеха от всяко кьоше и беше сложно и объркано прочее.

В защита на тези среди - те мислеха в психологически термини, философската и друга претенция им беше чужда, което ги правеше симпатични в мои очи. Те се опитваха да лекуват – точно толкова, колкото собствената им социална болест позволяваше.

Не се разбрахме. Въпреки че погледнато от моята камбанария употребих известно усилие.

Все пак, казвах си, като станеш от леглото, трябва да го подкараш ИЛИ с десния, ИЛИ с левия крак – инак счупването на носа ти е гарантирано.

Наистина не виждам – казвах им – как е „хем е по врат, хем по шия”, как е „хем съсед, хем комшия”. В недоумение съм – споделях им – как е „хем вълкът сит, хем агнето цяло”. И съм в невъзможност да допусна, че можеш „хем да изядеш тортата, хем тя да остане цяла”.

Дори се одързостих да започвам да им казвам, абе на болест намирисва това вашето „и-и”, на болестта невроза. На невъзможност да се приоретизира, на провал вони, на отказ да избираш отива положението, а това не е на добре. Те ми казаха всичко, което си мислеха за мен, а аз дори не им и казах какво си мисля за тях, а и да си призная, бях твърде заета с глупостите си, че да им се обяснявам.

Днес, 20 години по-късно, срещнах един от „и-и” идеологията и даже си приказвахме пред НДК. Той ми каза, че светът е дълбоко неправилен и не разбира как трябва да се движи в съгласие с убежденията на властелините на „душата”. Аз му цитирах едни от любимите си лафове –“ във войната между себе си и света, бъди на страната на света”. Той ми каза, че не съм у ред. Аз се съгласих и не го попитах защо не си е сложил изкуствени зъби, бидейки на по-малко от 40 години.

А всичките сие глупости си ги изтресках, понеже съм се доста упуашил.

Всъщност много ми е радостно и любопитно да отида в Будапеща, нямам търпение да се изтъркалят тези трескави денонощия.
Но всичко е сбъркано.
Първо трябва да летя с киндесюприз - абе, с Карлсон от покрива, някаква машина с перка. После да кацна в едно нещо, което е хем Буда, хем Пеща, във средно!!!!европейското нещо в 6,30 сабахлем. След което - кой откъде е, казано на обикновен, чист, прост угрофински език.
Изток-запад-север-юг, ама средно!?

А и другото средно, което вече ме подлудява.

Да пишеш за собствената си литература на английски, който по някакъв начин ми е повече от роден, е като да се блъскаш като ослепена птица в стъклото на прозорец.
В тъмна доба нощес, осъзнах, че пиша прости изречения на български, за да мога лесно да ги обърна на английски.
Доста средно, бих казала. Не ми е мойто.
Както пишеше Красю на жълти стикерчета едно време в тоалетната на „Верининото” – „винаги и всякак е или-или, копелета!”.

Демек, мили деца, отпочваме доклада с начало. По-смело.

Алкохолът беше повече от reliable – напиеш ли се, без съмнение ще осъмнеш, а идиотският надпис „само вносен алкохол”, го нЕмаше. Причината да го изтъквам е тази, че не преговарям около това, дали ми се пие вносна бира или нашенска ракия. И изобщо – в кръчма (а и в живота) не преговарям.

Кръчмата не беше евтина по българските мери и вери, но беше affordable, имаше value for money, ако се разбираме правилно, па ако не се разбираме – у лево!

„Тенекиеното” беше адски непретенциозно, но денонощно. И събираше премного добра будуваща публика. НЕмаше телевизор, нЕмаше чалга, продаваха цигари, бичеше старомоден рок, а ако премного добрата публика понаправеше главата, имаше и джаз. Даже, присещам се, понякога имаше дори фолклор и стари градски песни – против които никога не съм имала нАпреки, противно на грижливо и себеиронично отгледания ми имидж.

Демек „Тенекиеното” беше всичко онова, което винаги съм искала от живота – непретенциозен, но солиден, качествен, но не крещящ, по своему тих, но приятно хладен, мноо истински!, леееко либерален! и загрижен като дакел - войник, стоик и пич.

Онова беше най-трудният момент, който помня от живота си. Но не съм точно типът човек, който се разжамбва и разпасва в откровения . Вбъдеще също не планирам да се разжамбя като в турски сериал.

Арогантна и високомерна?
Вън от всякакво съмнение!

От друга страна, от поколения градски човек. Не мож им смърдиш, не мож им пърдиш, не мож се разжамби, не мож им тежи просто така: в големия град разстоянията са малки, в тролей № 1 около Руски винаги е било много претоварено. Човекът до теб трябва да има къде да седне.

Или поне така казваше баба ми.

Като да се отплеснАх нЕкакво си.

В онези трудни и славни времена едно приятелче, към което животът не беше особено добър, се беше научил да пише на жълти стикерчета онова, което той наричаше „веринизми”. Лепеше ги на стената на кенефа в „Тенекиеното”, аз не бях първа трезвост в него времена и ги ръсех едно след друго, а после машините на мутрите дойдоха и изсипаха тонове бетон под прозорците ми, а на мястото на Текиеното/Верининото нине здравства паркинг като слънце.

За веринизмите – to be continued.

Което е и моят начин да кажа, че синичкото е отново активно, а за twitter – ще си приказваме, макар да не съм се фасцинирАла особено в последните 48 часа.
Успявайте, гайс!