Страницата на Верина

Немците, лауреати на Нобелова награда за литература, са бая множко, ако не бъркам нещо. Не надценявам институцията “нобелов лауреат”, макар в случая Томас Ман, например, аз не бих си изкривила душата да кажа, че е бил подбран на основата на политическа коректност или друга конюнктура. Все си мисля, че трябва да има някакъв свян на този свят, способност да кажеш “това е повече от мен”, независимо, че може би не съумаваш да го харесаш, разбереш, обикнеш…

Булгааааар! Много прости хора туй, немците, не само един пирон не могат да забият, ами са и в невъзможност да класират класиците си в челото на класацията. За разлика от английското голямо четене, което е залепнало твърде много върху англоезичните текстове според мен (но английският е световен език, все пак), немците гледат любопитно света и се радват, струва ми се, на обилието на езици.
Ако всячески колосалната българска литература изравни в мача със световната - 5: 5 (горда съм като орел), то немците не са така щастливоспоходени от от патриотизъм, благоденствие, нарцисизъм, обилие на гениалност и приносност към величественото умножаване на знанието, литературата, музиката философията, както ние, българите (първа радост е за мене) Сметнете колко са процентно немските автори в долната класация, пък тогава нека да говорим.

И да не подменяме, моля.

Ние не си говорим дали “Под игото” е трогателно, сладко на моменти, дали “мучениците” не са едно от най-смешните неща, за които съм чела в живота си, и дали гювечът, описан в “Под игото”, не е най-разкошният гювеч в световната литература. Неделното майтапене вкъщи рядко подминава “Героите от англобурската война”, но голямото четене не е за умилносладките ни екзотики, мисля си.

Още по-малко говорим дали сериозни литературоведи не са написали чудесни неща върху “Под игото”.

Форматът на това далеч не безсмислено начинание пита хората: кой е любимият ви роман? Какви книжки четете - поради това не одребнявам в такива дискусии като дали Библията и “Малкият принц” могат да се наричат романи - много важно!, питаме как си приключенствал с буквичките, питаме с какво си заспивал вечер, питаме какво четеш, когато си болен, питаме как си се срещал с другото си, към какво и защо се връщаш, ако изобщо го правиш, както и чии чужди буквички си сричал, нищо, че и ти си българче…

Голямото четене не те пита как се идентифицираш - като немец, българин или каквото там: добре известно е, че аз съм индианец от племето семиноли, поради което с аргументи различни от онези на кмета, гневно протестирам за липсата на “Оцеола” във всички познати ми класации:).

Любимата ти книжка не те прави софистициран или “фасулковец” и да кажа, че идеите за елитарна и някаква долна ръка литература на днешния българин му е подаръче от Бай Тошовите времена, когато мерите ни за висока западна литература се задаваха от Световна класика (черните томчета, повечето си ги имаме вкъщи). Обаче - черните томчета бяха разрешените по чудо романи, някои от важните европейски книги никога не биха били преведени в онези времена, нали така? Литература на чужди езици тогава се намираше рядко, така че, когато гласуваме, нека преди това си кажем, че нашият вкус не е бил свободно формиран, че не сме били свободни дори в избора на книжка преди лягане.
А младите, онези, които нямат нашия опит? А, те научаваме се, страстно любели “Железния светилник” и Султана. Слава Богу, че лъжат.

Предполагам дългогодишния ми досег с популярните, всекидневни знания и на българина за литературата ме е направил крайна и доста нетърпима към някои работи, в това число и към резултатите от голямото провинциално четене.
В основната си част парадирането с тези “знания” са си чисто лицемерие. Несвободност във време на свобода.
И massively злоупотреба с литературата като терапия на травматични комплексарщини, а и добър аргумент да изтръгнеш своето, всячески нехаейки за разни ми ти там писачи и драскачи, даскаля и други впрочем паразити. За голямата част от българските майки юнашки, които тържествуващо заявяват на родителска среща “ние писахмЕ есе” (така сякаш това всеки го може), нахъсаните твърдения, как много обичаме ние в нашето семейство и Вазов, и Ботев, че и Пенчо Славейков цитираме с ракийката, значат едно единствено: пИши 6, без да мрънкаш много-много, защото НИЕ ще кандидатствамЕ право.

Смирено, но последователно настоявам: голямото четене изобличи българина като краен комплексар. Защото, комплексар си, когато се правиш на велик, когато настояваш да си велик, наспроти на всички доказателства за противното.
Това, че се възхищавам на някого, не ме прави тъпа. Това, че смятам бегето за убийствена кочина, не ме прави “оВцеругател” и Българоубиец. Това, че знам английски, не ме прави човек с хибридна идентичност.
Това, че съм родена тук, ме задължава донякъде, но не ме оковава.
Това, че казвам, че нашата литература е някак локална, не ме прави комплексар. Тъкмо напротив.
Това, че намирам за ужасяващо, че беге литературата изравни със световната на 5:5 не ме прави сноб. А само загрижен човек, когото много го е страх от изолационизъм, съчетан с невежество и биткаджийство.

В този смисъл: браво Германия! Наистина браво, Германия, със твоята заснежена преди месец-два столица, която беше прегърната от Ангела на историята.
Вижте колко е шарено.

ГОЛЯМОТО ЧЕТЕНЕ: ГЕРМАНИЯ
The Lord of the Rings by J R R Tolkien
The Bible
The Pillars of the Earth by Ken Follett
Perfume by Patrick Süskind
The Little Prince by Antoine de Saint-Exupéry
Buddenbrooks by Thomas Mann
The Physician by Noah Gordon
The Alchemist by Paulo Coelho
Harry Potter and the Philosopher’s Stone by J. K. Rowling
Pope Joan by Donna Cross
Inkheart by Cornelia Funke
Outlander a.k.a. Cross Stitch by Diana Gabaldon
The House of the Spirits by Isabel Allende
The Reader by Bernhard Schlink
Faust by Johann Wolfgang von Goethe
The Shadow of the Wind by Carlos Ruiz Zafón
Pride and Prejudice by Jane Austen
The Name of the Rose by Umberto Eco
Angels and Demons by Dan Brown
Effi Briest by Theodor Fontane
Harry Potter and the Order of the Phoenix by J. K. Rowling
The Magic Mountain by Thomas Mann
Gone with the Wind by Margaret Mitchell
Siddhartha by Hermann Hesse
The Discovery of Heaven by Harry Mulisch
The Neverending Story by Michael Ende

PS: в разговора, който се разгърна под поста, осъзнах, че тезата ми е неясно казана. На мен се дължат кривиците около тази неяснота, а на templar прояасняването.
Ако считам голямото немско и малкото българско четене за противоборстващи, то не е защото немското четене демонстрира висота на вкуса и проникновения, достойни за небезизвестния немския “гений” (каква съмнителна, че и уморителна категория)! Аз защото не отразява нагласа “Германия над всичко”:). Смятам, че броят на немските автори в тяхната класация е малък, скромен на фона на онова, което биха могли да си позволят, при това без да изглеждат “потурлия”.

Впрочем лъжа: четенето не е голямо, а че е провинциално - личи.
Не работело училището ли, майко мила, как работи само, щом на върха са онези книжки, които по една случайност са ти задължителната програма от средното образование, барабар с “Граф Монте Кристо”, моля Ви се, въздигнат до преди няколко години от образователните изисквания до екземпларен текст за Романтизма (защото пък баш пък от Романтизма няма какво друго, че и голямо друго:)

Но това четене не е голямо, а нормативно и институционално предписаното ти “малко” и провинциално четене. Нечетенето всъщност.

Ха сега с ръка на сърце ми кажете, кога сте виждали за последен път нормален българин, който не е ученик или даскал, да чете “Под игото”!? И припишете само на моята шантавия впечатлението, че “Под игото” е един трогателен текст, и той е тъкмо трогателен, не казвам, че е лош, но ще си изкривя душата да кажа, че е най-важното, което съм прочела в живота си.

За “чуждите” автори по чудо попаднали в класацията? Ами, да ги поразлистим, както и да погледнем кога е било първото им издание на български. Както и да пимислим, коя е била ръката, написала в съзнанието на гласувалите “тази е важна книга”…

Колко много липсва в този “канонец”, мнозина вече писаха. На мен и наличията са ми вповече.

Само да кажа, че храня известна умерена симпатия към факта, че Димов, романистът, пристъства с цели два романа. От романист какво друго да очакваш:)

Но в неговите книги има един измъчен, болезнено меланхоличен (и потресаващо стереотипен понякога) поглед към другаде, а синеоките Лили и други фигури на упражнената репресия правят този поглед за мен още по-истински някак.
Както и да е, enjoy!
Знаейки много добре, че хората, които гласуваха, са по-добрата част от българите.

ЗАГЛАВИЕ АВТОР

1. Под игото Иван Вазов

2. Време разделно Антон Дончев

3. Тютюн Димитър Димов

4. Железният светилник Димитър Талев

5. Малкият принц Антоан дьо Сент-Екзюпери

6. Майстора и Маргарита Михаил Булгаков

7. Властелинът на пръстените Дж. Р. Р. Толкин

8. Осъдени души Димитър Димов

9. На изток от Рая Джон Стайнбек

10. Граф Монте Кристо Александър Дюма

11. Пътеводител на галактическия стопаджия Дъглас Адамс

12. Сто години самота Габриел Гарсия Маркес

За образователни цели: има и жени писателки, не че това личи от канонеца.